Psyche Boutique

Можем ли да променим тъмните си черти?

В миналата ни среща разказах за т.нар. „тъмна тетрада“ личностови особености. Нека да си я припомним:
Нарцисизъм (Narcissism): егоцентричност, чувство за превъзходство, нужда от възхищение и дефицит на съпричастност, съчетани със свръхчувствителност към критика.
Макиавелизъм (Machiavellianism): манипулативност, стратегическо мислене, емоционална дистанцираност и ориентация към личната изгода.
Психопатия (Psychopathy): липса на угризения, импулсивност, антисоциални тенденции и дефицит на емпатия.
Садизъм (Sadism): изпитване на удоволствие от чуждото страдание.

Важният въпрос е: „Ако съществуват такива особености, означава ли това обреченост за човека?“ Отговорът не е еднозначен. Нека преминем през тезата, антитезата и възможния синтез.

Една широко разпространена теза в криминалното профилиране е, че човешката природа трудно се променя. Задачата в тази област е да се откриват престъпните личности и да бъдат изолирани от обществото: „Скорпионът си е скорпион по своята наследственост и той наранява с отровата си околните.
В днешно време чрез мощта на образната диагностика с най-съвременните MRI може да се диагностицират на структурно, т.е. „мозъчно ниво“ невропсихичните особености на определена група хора. Ето едно такова изследване:

https://www.sciencedirect.com/science/article/pii/S266717432600008X?via%3Dihub

Изследването е твърде интересно и обхваща 800 мъже, лишени от свобода. Те са попълвали тест за психопатни черти и е сканиран мозъкът им. Емпатията не е единична характеристика. Тя включва различни психологически способности, които ни помагат да разбираме другите хора и да се ориентираме в социалните отношения. Една част от нея е когнитивната емпатия — способността да разбираме гледната точка и психичното състояние на другия. Друга е емоционалната емпатия — способността действително да изпитваме съчувствие и грижа. В клиничната психология психопатията обикновено се свързва и с тежка липса на тези емпатични черти. Тя също така се категоризира отчетливо с високи нива на манипулация, импулсивност и антисоциално поведение. В исторически план изследователите, които се стремят да разберат биологичните корени на психопатията, са изследвали физическата структура на мозъка. Резултатите от образната диагностика на мозъка показват интересни данни за физическата структура на мозъчната кора. Мъжете, които са достигнали клиничния праг за висока степен на психопатия, са притежавали увеличена обща мозъчна повърхност. Това структурно разширение е било особено забележимо в специфични области на мозъка, отговорни за социалната и емоционалната обработка. Тези мозъчни области включват горната темпорална област и слуховата кора, наред с области, принадлежащи към паралимбичната система. Паралимбичната система действа като силно интегриран мост между емоционалните центрове на мозъка и неговите когнитивни структури на по-високо ниво. Промените в тези области съвпадат в голяма степен с предварително установените модели за това как мозъкът обработва социалните взаимодействия и сензорната обработка. Все пак изследователите не правят извода, че природата фатално ни програмира: „Разбирането точно как и защо кортикалната повърхност се разширява при тези индивиди би могло в крайна сметка да информира за ранните програми за лечение, предназначени да насърчат емпатията и да намалят тежкото антисоциално поведение.“

Ето историята на един млад мъж, с който работих някога. Марин бе студент по педагогика и се интересуваше професионално от психология. Бе чел доста книги и статии. Като човек бе несигурен, емоционален, често се разплакваше. Той бе свръх-съвестен и големият му страх беше да не навреди някому. Писателят Джером К. Джером пише в „Трима души в една лодка“ как, започне ли човек да „чете за болести“, то непременно си внушава, че е болен от най-страшните. Е, и Маринчо бе решил, че има нарцистично личностно разстройство и е най-лошият човек на света. Бе прочел толкова много по темата, че дори дипломната му магистърска теза по педагогика бе върху нарцистичното личностово разстройство. Мина доста време. Какви са личностовите особености на Марин сега? Не зная. Какво, по принцип, е „психично здраве“, също не съм съвсем сигурен. Знам само, че Марин е създал семейство, име дете, за което се грижи, работи по специалността си. Дали вече спи спокойно, дали е спрял да живее в ужас от себе си? Може би – да, а може и още да работи за това.

Срещу идеята за пълната предопределеност стои друго важно наблюдение — мозъкът е пластичен и способен на промяна:

https://www.popularmechanics.com/science/a71271507/brain-not-empty-at-birth

Въпросът, който си поставят изследователите в това проучване е: Раждаме ли се с мозъци, които са своеобразна tabula rasa — празен лист, върху който опитът започва да пише едва след раждането? Или мозъкът ни е по-скоро tabula plena — вече частично изписан лист, който животът продължава да променя и пренаписва?

С други думи: да, ние идваме на този свят с вече оформени психични модели, можем да наречем някои от тях „архетипични“, но мозъкът е доста пластичен и се развива. Пластичността създава възможност за промяна, без да променя инертността на моделите. А според закона за инерцията, всяко движение — дори разрушителното, както и всеки застой — могат да бъдат променени от друга сила: постоянната работа върху себе си.
Промяната е възможна. Аз, ти, ние хората не сме „такива“, каквото и да означава това, завинаги. Има предразположение, ние се раждаме с някои готови модели, включително и тъмни, критикувани от обществото: гордост, лакомия, мързел, гневливост, похотливост, алчност, завист. Тези и много други особености оформят архетипа на Сянката.

Работата със Сянката изисква първоначален смел поглед към нея и по-натъшна работа, за да можем да живеем по-добре.
Дали „човек е обречен“ или „той може всичко“? Практиката ми показва, че: има структура, има инерция, има ранни моделr, но има и пластичност, осъзнаване, труд. За да станем по-добри хора ли? Не зная какво значи това. Зная от опита ми в психологията, че трудът ни е насочен щото да станем по-функционални, по-осъзнати и по-малко разрушителни — към себе си и към другите. Това не е морализаторски лозунг. Постижимо е и има милиони примери за това.