Обидната дума – шамар в лицето
Един дървар помогнал на малко мече, заплело се в тръните, и го освободил. Майката мечка видяла добрината му и поискала да се побратимят. Дърварят, разбира се, приел, че кой не иска мечка за побратим. Когато по традиция се прегърнали, той неволно казал, че устата на мечката смърди лошо. Думите ги изрекъл честно и без зла умисъл, но мечката се обидила тежко и го накарала да я удари със секирата, раната изкървяла и мечката безмълвно си отишла в гората.
Минали години. Когато отново се срещнали, мечката му показала врата си — от раната нямало и следа.
— Раната заздравя и я забравих — рекла тя. — Но лошата дума, дето ми каза тогава, няма да забравя, докато съм жива.
(по Ангел Каралийчев)
Народните мъдрости, както винаги, са двупосочни. От една страна те предупреждават и поучават, а от друга – успокояват засегнатите. Имаме поговорката: „Лоша рана заздравява, но лоша дума не се забравя.“ А също: “Езикът кости няма, но кости троши.” И обратното, за утешаване на потърпевшите: „Дума дупка не прави.“
На английски съществува и познатата успокоителна пословица: “Sticks and stones may break my bones, but words will never hurt me.” („Пръчки и камъни може да ми счупят костите, но думите никога няма да ме наранят.“) Така ли е наистина? Този въпрос си задават изследователи, в научната публикация:
https://www.frontiersin.org/journals/communication/articles/10.3389/fcomm.2022.910023/full?utm_source=fweb&utm_medium=nblog&utm_campaign=ba-sci-fcomm-do-people-get-used-to-insulting-language
Нека накратко да разкажем за изследването: Изследователите са използвали електроенцефалография (ЕЕГ) и записи на кожната проводимост, за да сравнят краткосрочното въздействие на повтарящите се словесни обиди с това на повтарящите се положителни или неутрални оценки. Да чуеш обиди е като да получиш „мини шамар в лицето“, независимо от точния контекст, в който е отправена обидата. Това е заключението от изследването, публикувано на посочения линк. Резултатите ни предоставят уникална възможност да изследваме пресечната точка между емоциите и езика. Изследователите установили, че дори при неестествени условия – лабораторна обстановка, липса на реални човешки взаимодействия и изявления, идващи от измислени хора – словесните обиди все още могат да „достигнат до вас“, независимо за кого се отнася обидата, и да продължат да го правят дори след повторение. ЕЕГ показа ранен и силен ефект на обидата, който не отслабва при повторение и не зависи от това за кого е отправена тя. P2 е компонент на вълновата форма на потенциала, свързан със събитието (ERP). В условията на експеримента обидите са били възприемани като мини шамари, обясни един от изследователите: „Нашето проучване показва, че в психолингвистичен лабораторен експеримент без реално взаимодействие между говорещите, обидите доставят лексикални „мини шамари“, така че силно негативните оценъчни думи, които участникът чете, автоматично привличат вниманието по време на лексикалното извличане, независимо колко често се случва това извличане.“ Изследването на обидите е в лабораторна, а не реална обстановка, т.е. извън действителен социален контекст. Въпреки това, резултатите показват повишена чувствителност на мозъка ни към негативни думи в сравнение с позитивните думи. Обидата веднага привлича „вниманието на мозъка ни“, тъй като емоционалното значение на обидите се извлича от дългосрочната памет.
А ето и една от моите човешки истории:
Преди време консултирах едно младо момиче, ученичка, което бе направило опит за самоубийство. Причината бе тежка психична криза, прераснала в суицидна. На тази възраст детето не бе особено атрактивно, имаше очила с висок диоптър. По време на час по музика момичето не бе внимавало достатъчно в урока и бе говорило със съученичка, принципно – дребно нарушение на дисциплината.
Учителят решил да бъде оригинален. Отишъл при масата на ученичката и казал на останалите: „Знаете ли кака се лови змия-очиларка. Ами като й се махнат очилата. Ха-ха!” И свалил очилата на детето.
Следвал бурен смях, децата понякога са жестоки, а по-нататък измислили на момичето прякора „очиларката”. Разбира се, подробният анализ не включва само обидата. А още и: публично вербално унижение –– символично „обезоръжаване“ (снемане на очилата) –– от авторитетна фигура –– при дете с развиваща се идентичност –– с групово усилване (смехът на класа).
Следва тежка дезадаптация на детето, опит за самоубийство, дълго психично лечение.
Надявам се в днешно време тази вече млада жена да има добър живот, но тогава драмата й бе значителна.
В тази история въпросът, дали е било умишлено, невнимателно или несъзнавано враждебно, е вече в друг ред на мислене — психоаналитичен, а понякога и юридически. Но тук е достатъчно е да кажем, че професиите, които работят с думи, работят и с реалност.
В медицината една невнимателно изречена диагноза, дума, фраза също могат да доведат до ментални вируси при пациентите. Примери, колкото щеш. Неслучайно съществуваха уж „неразбираеми” за неспециалистите различни съкращения за тежките болести („sch” – за шизофренното разстройство, TBC – за туберколозата, СА – за рака), вече поотминало явление. Пациентът има право да знае какво се случва с него. Въпросът е не какво се казва, а как се казва. Особено, когато се има предвид, че с напредъка на медицината, съществува реална надежда за болните. Например, самонадеяното категорично изказване: „Болестта ще рецидивира” се превръща травматично препятствие за бъдещото възстановяване на болния – и телесно, и психично.
Съвсем накратко ще спомена един изтъкнат български психиатър – проф. Никола Шипковенски. В няколко негови книги (скоро преиздадената „Ятрогения или освобождаваща психотерапия“, популярната „Болести без болест“) на базата на десетки негови случаи той използва термините „ятрогения“ и „дидаскалогения“. (В някой от следващите срещи бих разказал за този лекар по спомени на негови ученици, мои учители, а това е в Историята на моята наука.) Сега да се върнем на думите, които създават „менталните вируси“. Терминът ятрогения, образуван от гръцките думи ἰατρός (лекар) и γένεσις (произход), обхваща възможните вреди, които лекари или лица без медицинско образование могат да причинят на болни и дори на здрави хора.
Става дума за отрицателните въздействия, които разстройват душевността по психичен път. Терминът дидаскалогения е образуван от гръцките думи διδάσκαλος (учител) и γένεσις (произход) и обозначава според Шипковенски психичните вреди, които могат да бъдат причинени от учителя чрез думи, отношение или педагогически подход. Негативните последици за учениците водят до дисфункционални поведенчески или емоционални състояния: ниско самочувствие, тревожност, агресия, апатия, или отхвърляне на ученето.
Отрицателните мисли сами по себе си могат да бъдат мотивиращи, като те остават вътре, в интрапсихичния свят. Думата обаче вече е действие. Тя излиза навън, среща другия и започва да работи — понякога като подкрепа, понякога като травма. В Международната класификация на болестите в частта на психичните разстройства съществува рубриката: „Посттравматично стресово разстройство”. При него често хората преживяват т.нар. „flashback” феномени. Те могат да бъдат повтарящи се в представите живи картини от миналото (звуци и усещания, сънища, кошмари). Разказвали са ми и за натрапващи се визии в своеобразния „вътрешен екран“ на надписи с травматичното съдържание.
Отново да напомним: „Изговорените думи представляват действие”, а когато действието се повтаря, то се превръща в навик, модел, а накрая — в демистифицирана Карма. Затова моралният императив: „Не наранявай!“ означава да внимаваме в думите си — особено когато ги изричаме като професионалисти, учители, терапевти, лекари, възрастни. Защото думата, веднъж изречена, вече въздейства на реалността — и може да се превърне в ментален вирус.
Psyche Boutique 