Psyche Boutique

За светлината и сянката в романтичната любов

Това е красивата легенда за любовта, разказана от Платоновия герой Аристофан във възхвала на Ерос. При предната ни среща говорихме за раздялата — без упреци и назидание. Очевидно е, че двете половини могат отново да се разделят и копнежът да се промени. Срещат се хора с противоположни психични особености, които трудно биха съжителствали дълго.
Ще разкажа един познат случай. Тя е високомерна, не обича да поздравява, харесва да й се възхищават и полага много грижи за външния си вид. Винаги намира аргументи, с които да оправдае не съвсем морално издържаните си постъпки, и рядко поема отговорност. Съпругът й е обичлив и сдържан, склонен да помага, дори когато това не е в негова полза, уважава околните и лесно им се доверява. Бавно и почти незабележимо се стига до раздяла. Това не изненадва никого — двамата просто са твърде различни.
Подобни връзки се срещат често. Мотивът за „добрия“ и „лошия“ партньор присъства още в древността — в Епоса за Гилгамеш — и преминава през културите, включително в историите от Хиляда и една нощ, където се появяват образи като добродушния Маруф и неговата жестока съпруга. И до днес тази схема се повтаря в популярната любовна литература — в привличането между „доброто момиче“ и „манипулативния негодник“.
Едно от направленията в психологията, което се опитва да даде отговор за подобни съчетания, е т.нар. „теория за чертите“. Тя разглежда личността като съвкупност от относително устойчиви характеристики — като интроверсия, добросъвестност или емоционална стабилност — които оформят начина, по който човек мисли, чувства и действа. За родоначалник на този подход се счита Гордън Олпорт (Gordon Allport), който по-късно предпочита да говори не толкова за „черти“, колкото за „предразположения“, за да подчертае индивидуалната им уникалност. Привлекателността на този подход за психолозите е и в това, че тези характеристики могат да бъдат измервани. Така личността започва да се описва не само  с разкази и впечатления, но и чрез сравнително устойчиви показатели. Най-популярният съвременен модел е т.нар. „Големите пет“ — пет широки измерения, които обобщават личностните различия: екстроверсия, сътрудничество, добросъвестност, невротицизъм ( на български често се използва повече „невротизъм“) и откритост към нов опит. Именно чрез такива измервания често се опитваме да обясним защо едни партньори си подхождат, а други — привидно — не.

В рамките на теорията за личностовите черти се откроява и една по-специфична дименсия: „светли“ и „тъмни“ личностови предразположения.
„Светлата триада“ включва три положителни характеристики, свързани с алтруизма и емпатията:
– Кантианство (Kantism): склонност да се отнасяме към хората с уважение и достойнство, без да ги използваме като средство за лична изгода.
– Хуманизъм (Humanism): убеждение, че всеки човек заслужава уважение, независимо от постиженията или социалния си статус.
– Вяра в човечеството (Faith in Humanity): доверие в добротата на хората и в тяхната честност и добронамереност.
От своя страна „тъмната тетрада„обхваща следните личностни предразположения:
– Нарцисизъм (Narcissism): егоцентричност, чувство за превъзходство, нужда от възхищение и ниска съпричастност, съчетани със свръхчувствителност към критика.
– Макиавелизъм (Machiavellianism): манипулативност, стратегическо мислене, емоционална дистанцираност и ориентация към личната изгода.
– Психопатия (Psychopathy): липса на угризения, импулсивност, антисоциални тенденции и дефицит на емпатия.
– Садизъм (Sadism): склонност към изпитване на удоволствие от причиняването на вреда на други хора.
В контекста на романтичните връзки възниква въпросът дали „тъмните“ и „светлите“ личностни предразположения се привличат взаимно. На този въпрос се опитва да даде отговор едно скорошно изследване:

https://onlinelibrary.wiley.com/doi/10.1111/pere.70058

Дизайнът му е сравнително сложен. Анализирани са 1429 хетеросексуални „бързи срещи“, като всеки участник е участвал средно в 11 такива взаимодействия. След всяка среща хората са оценявали дали биха искали да се видят отново с конкретния партньор, както и интереса си към краткосрочни или дългосрочни отношения. Физическата привлекателност е била внимателно контролирана — оценявана както от самите участници, така и от независими наблюдатели. Така изследователите са се опитали да изолират влиянието на външния вид и да проследят по-ясно ефектите на личностните особености.
Резултатите не потвърждават популярното очакване за привличане между „светлото“ и „тъмното“. Както отбелязва водещият изследовател на проучването  Jana Sophie Kesenheimer:„Въз основа на нашите открития изглежда, че няма специфично привличане между светлите и тъмните личности. По-скоро хората със светли личностни характеристики са по-склонни да се доверяват на хора, които обикновено са отхвърляни от другите.“ Изследването добавя и важен нюанс: хората в подобни ситуации често преследват различни цели — от търсене на близост до стремеж към контрол или манипулация. В този смисъл известна предпазливост остава необходима, дори когато другият изглежда привлекателен. А когато се появи влюбването, тази предпазливост естествено отслабва.

Преди малко споменах, че родоначалникът на „теорията за чертите“ заменя по-фаталистичната дума „черти“ с „предразположения“. И тук възниква един по-неудобен въпрос: дали „светлите“ хора понякога не се самозалъгват с добротата си — до степен на наивност и липса на граници? Както и „тъмните“ личности често са обладани от дълбоко неосъзнати разрушителни модели. В една от предишните ни срещи стана дума за Сянката — основен архетип, описан от Карл Густав Юнг (Carl Gustav Jung). Неговото предупреждение остава актуално: Сянката не съдържа само нравствено укоримото. В нея има и потенциал — инстинкти, прозрения, творчески импулси.

Какъв прочит можем да направим — и на ежедневните случаи, и на академичното изследване? На първо място — отпада удобното морализиране за „добри“ и „лоши“ хора. Не защото злото не съществува — а защото тази опозиция е твърде опростена, за да върши работа.

В крайна сметка и двете позиции водят до едно и също: нефункционалност — лична и социална. А функционалността изисква енергия. Ако такава липсва, системата започва да се разпада — това е валидно и за физиката, и за психиката. Дом, оставен без грижа, не се запазва — той се руши. Същото се случва и с вътрешния ни свят. Затова простият съвет „да внимаваме във връзките си“ е верен — но недостатъчен. Вниманието започва отвътре. Юнг нарича този процес „индивидуация“ — можем да го разберем като оцелостяване. Не изтласкване на Сянката, а нейното разпознаване и интегриране.
Практически това означава нещо далеч по-прозаично и по-трудно: да наблюдаваме мислите си, емоциите си, импулсите си — без да изпадаме в безкраен самоанализ. Да поемем отговорност за собствените си реакции, вместо да се приютяваме в удобната позиция: „другият е лош, а аз съм добър“. Оттук нататък започват изборите и  действията.Те пък създават — навици. Навиците — характер. И от този характер постепенно се оформя това, което наричаме съдба.
Можем да използваме и друга дума — „карма“. Не като мистика, а в първоначалния ѝ смисъл: действие, дело. Защото в крайна сметка нито „светлината“, нито „тъмнината“ определят живота ни сами по себе си. Определя го това, което правим с тях.