Psyche Boutique

Пътешествие и архетипи

В предишната ни среща разказах за един млад и твърде пасивен човек, „обсебен“ от интернет сайтовете. Беше малко незрял, малко мързелив, но основното беше злоупотребата му с информационен junk food. Съвременният човек често не желае да тръгне по пътя на приключението, наречено Живот. А ако е така, изпуска много: да гради, да рискува, да пада и да побеждава, да го боли и да се радва.

Понякога хората наричат своя страх от движение депресия, а своя отказ от усилие — дефицит на внимание. Разбира се, има истински клинични състояния. Но съществува и една особена зона, в която пасивността е просто избор, преоблечен като диагноза. Така „етикетът“ служи повече като оправдание, отколкото като обяснение.

Да споменем т.нар. защитни механизми на Аз-а. Още от древността хората са забелязвали особени, но разпространени в ежедневието и най-често неефективни начини да се избягват неприятните вътрешни състояния. Варират от простото отричане на очевидното до маскирането му с различни методи. Те са описвани още в древни библейски текстове, личат в поговорки и приказки – хората винаги са разпознавали тези, на пръв поглед – странни, нелогични, но обичайни методи да си спестиш психичния дискомфорт. Зигмунд Фройд, Ана Фройд и техните последователи ги описват систематично.

Не се плаши от собствените си защитни механизми, Гостенино. Всички ги използваме. В началото те често са полезни — дават малко въздух, време за ориентация, възможност човек да се събере и да помисли, да активира креативността си, за да направи следващата крачка.

Понякога оставането в „клетката“ не е мързел, а нормална, дори здравословна предпазливост. Тогава защитният механизъм е „бенигнен” (доброкачествен) – дава време, предпазва, позволява  да се прецени творчески следващата посока. Проблемът идва, когато клетката остане заключена дълго след като „акулата“ всъщност я няма, а всяко движение навън вече изглежда опасно по дефиниция. Тогава защитата се превръща в застой, можем да я наречем „малигнена” (злокачествена). А най-важното е човек да усети момента, в който защитата спира да го пази и започва да го ограничава. Оттам нататък остава само едно — да отвори вратата и да тръгне.

Тъй като това е пространството за историите и психологическата наука, естествено е да се обърнем към Дж. Р. Р. Толкин и неговата велика сага за пътя на героя. Приключенията на Билбо Бегинс, а по-късно и на наследниците му, са разказани не само в книгите, но и в онези забележителни филмови трилогии — а днес и в сериала, който проследява предисторията на Пръстена на силата. В началото Билбо е самодоволен домошар — заможен, подреден, предсказуем. Нищо не го тласка към промяна. Докато един ден някой не почуква на вратата му… и той тръгва на пътешествие, което ще го преобрази. Толкин намигва към читателя: „…вие сами ще видите дали изобщо спечели нещо накрая…“. Прецени сам — в книгата или във филма — какво всъщност печели Билбо. И какво печели Средната земя от неговата непривична, почти неволна смелост.

Сега да се пренастроим към аналитичната психология. Мнозина автори са изследвали преживяванията на Героя в неговото житейско приключение. Джоузеф Кембъл (Joseph Campbell) описва универсалното „пътуване на героя“ в митове, легенди и приказки. Каръл Пирсън (Carol Pearson) насочва този модел навътре — към психиката на съвременния човек, към „героя вътре в нас“. И двете книги — „Героят с хилядите лица“ и „Героят в теб“ — са достъпни и на български.

Ако проследим историята на Билбо Бегинс чрез теорията  за архетипите, особените психични модели, виждаме естествено редуване на преживявания:
– В началото той е „Невинен“ — живее в своята подредена, безметежна идилия.
– После идва „Сиракът“ — напускане на дома, тежка мисия, първи сблъсък с уязвимостта.
– Следва „Мъченикът“ — неизбежните страдания по пътя.
– „Скитникът“ — физическо и духовно пътуване, срещи с помощници, ментори, придобиване на „магически предмети“.
– „Воинът“ — невинният хобит започва да се изправя срещу заплахите, да побеждава тролове и орки.
– И накрая „Вълшебникът“ — интегрирана личност, натрупала опит, мъдрост и вътрешна сила (е, и не малко материални съкровища). Преминавайки през тези стъпала, Билбо се завръща преобразен — променен не от „магията на света“, а от собственото си пътуване.

В предишната ни среща си говорихме за смисъла — онзи дефицит, който толкова измъчва съвременния човек. Смисълът не се „намира“ пасивно; той се ражда в самото приключение, докато се движим. На моя млад приятел, за когото разказах,  бих казал същото, което бих казал и на Билбо: „Ако стоиш в хола и безцелно цъкаш — смисълът няма да дойде. Но ако тръгнеш — той ще се появява отново и отново по пътя.“

На прага сме на новата 2026-та година. В тези дни човек някак естествено поглежда назад: какво е оставил, какво е съградил, накъде е тръгнал и какво е пропуснал. Аз направих нещо съвсем малко – това миниатюрно пространство в интернет за истории и психология. Мнозина биха го нарекли „песъчинка“ в огромния океан на интернет. Аз имах потребност от това, без особено да се интересувам колко голямо е това късче. Може би съм бил на прав път, защото статистиката показва, че за месец ноември съм бил посетен от 93 човека и съм имал 380 преглеждания. Това означава, че след двата месеца, откакто го направих, 93 гости са се осмелили да се гмурнат в океана на човешката психика, без страх от акули, за да огледат от няколко страни моята „песъчинка”. Тя е в Океана, „пък после накъде, не знам“.

Харесвам произведенията на норвежкия писател Том Егеланд. Неговият герой – Бьорн Белтьо, археолог, непрекъснато се забърква в какви ли не приключения. Той размишлява: „Съществуват два типа археология. Историческата. И душевната — разкопки в ума.“ Моите собствени разходки са из човешката душа – това е моята форма на движение, моят начин да вървя по пътя, „…додето стигна друм голям, събрал надежди и мечти. А после накъде? Не знам.”