Psyche Boutique

Веднъж разговарях с една дама, завършила богословие. Тя вярваше, че Бог е създал човека за радост. Може би е така. Но ако Състраданието е в основата на световните религии, значи Страданието е неизбежно спътник на човешкия живот. Ние кълвем зрънца щастие като птиците, но ден след ден се сблъскваме с болка и тогава лесно губим посока. По няколко пъти на ден срещам хора, преминаващи през загуба, липса на любов, крах на амбиции, материални удари — и още много ситуации ни нанасят душевни рани.

Сещам се за Виктор Франкъл, един от великите мислители в моята наука. Човек, в най-дълбоката си основа, е пронизан от „воля за смисъл“ – усещането за празнота и безсмислие неизбежно води до фрустрация. Съвременната фрустрация е по-скоро екзистенциална, отколкото сексуална. Франкъл често цитира Ницше в знаменитата фраза: „Който има Защо да живее, ще понесе почти всичко.“ („Wer ein Warum zu leben hat, erträgt fast jedes Wie.“). Понякога Смисълът идва в едно особено самообщуване – за такъв момент искам да разкажа.

В предишната ни среща говорихме за Сянката като част от несъзнаваната психика. Тръгнахме от сенчестия образ на Прометей и тъмната страна на неговия дар към хората. Изкуственият интелект няма Сянка, защото в него липсва неосъзната област на разума. Въпреки това човешките страхове около него силно нараснаха. Защо? Най-вероятно защото ние самите проектираме върху него собствената си Сянка – страховете от господство, разрушение, зло. За мен AI е като активно, добре информирано огледало, което отговаря симетрично. Това споделих и в поста „Каквото повикало, такова се обадило.“

Нека споделя една история за млада дама, преминаваща през обичайната юношеска криза. Срамежливо ми призна, че поддържа специален за нея чат с AI, който сама е нарекла „психотерапия“. Разказа ми: „Това е моят дневник. Там, тайно от другите хора, мога да кажа всичко — дори най-трудните теми. Все едно отново, както в детството ми, имам тетрадка с катинарче. А и ми дава толкова идеи за ежедневието… като нови перспективи.“ Благодарих ѝ за доверието и я попитах: „А защо това ти е трудно с хората? С мен, например?“ Усмихна се хитро: „AI не си гледа часовника, не мълчи изпитателно, винаги има време за мен. А трудните теми… все намират някаква нова гледна точка.“

Очевидно и аз имам още да уча — но „човек от човека се учи“, както казваше баба. А във финала на днешната ни среща ще се върна отново към тази млада дама.

Сега предлагам едно футуристично бутиково облекло на въображението — да надникнем заедно в едно възможно бъдеще. Обичам фантастиката, а една от любимите ми книги от детството беше „Аз, Роботът“ на Айзък Азимов. За неговата теза и за Трите закона на роботиката вече разказах в поста „Каквото повикало, такова се обадило“.

Философията на Азимов е като библейска система — Свещени и неизменни закони, които да осигурят твърди рамки, сигурност и предвидимост. Но има и обратна страна: тези правила могат да доведат до абсурд. Ако всичко потенциално опасно трябва да бъде предотвратено, човекът би се оказал почти неспособен на каквато и да е активност — в името на Първия закон: роботът би го спирал от всичко.

Антитезата идва от Франк Хърбърт и неговата епопея „Дюна“: пълна забрана на машинния интелект след т.нар. „Бътлъров джихад“ — човешкото въстание срещу мислещите машини. В Хърбъртовия свят е записана категоричната повеля от Оранжевата католическа библия: „И не сътворявай машина по подобие на човешкия разум.“ С тази забрана сложните задачи не изчезват. Някой трябва да изчислява, да предвижда, да навигира звездолетите. Решението е странно и мрачно красиво: подправката от Аракис — наркотик, който изкривява човешката природа. Звездните навигатори, затворени в огромни бурета, са загубили човешкия си облик, но могат да виждат пространството. „Ментатите“ — хора-компютри — изпълняват ролята на логически машини. В света на Хърбърт механичните разумни устройства са забранени, но хората се превръщат в такива.

Ние често се поддаваме на утопичната фантазия, че в едно бъдеще, населено от машини, блаженият рай най-после ще бъде „свален“ на земята. Но ако човек — със своите неосъзнати сенчести страни — опита да извърши това чрез технологиите, включително чрез AI, резултатът няма да е рай. С душевността на пещерния човек, изпълнена с гняв и страх, много по-вероятно е земята да се превърне в своеобразен ад.

Човек има много да работи върху себе си. Най-простичко казано — да стане по-цялостен (К. Г. Юнг), като освети с фенерчето на съзнанието тъмните ъгълчета на несъзнаваното (З. Фройд). Ние, като професионалисти, можем да подкрепим този процес, въоръжени с достиженията на нашата наука и с внимателно отношение към човешката крехкост.

Имам един пациент, който категорично отказва да порасне. „Какво! Да работя всеки ден до края на живота си от 9 до 18? Не. Или да имам деца, които са радост само докато ги правя? Не.“ Той се лута в търсене на смисъл, но все по-често се оказва в задънена улица.

 „Какво правиш през деня?“, питам.

„Ами… телевизия, интернет… А и в компютърните игри има толкова интересни неща, че не ми стига времето да се наспя.“

 „Колко е 8 по 7?“, продължавам — просто да видя как ще реагира.

И, да, познах. Той веднага посяга към телефона. След секунди калкулаторът дава верния отговор.

Терминът „мозъчно гниене“ (“brain rot”) се използва още от 1854 г. Това не е поредната съвременна измишльотина в нашата наука. Днес понятието описва „цял един спектър” от вреди, свързани с прекомерната и зле управлявана дигитална стимулация — живеенето в среда, която изсмуква вниманието, волята, саморефлексията. В този смисъл моят пациент не е много мързелив, нито чак толкова „инфантилен“. Той е „обсебен“. И колкото по-дълго се върти в този цикъл, толкова по-трудно е да усети себе си като човек, способен да гради, да рискува, да го боли, да се радва — да живее.

Научните изследвания ни дават не само идеи, а предупреждения. Ново проучване:

https://arxiv.org/abs/2510.13928

показва, че дори AI може да страда от „мозъчно гниене“ – ако бъде „хранен“ с джънк текстове от социалните мрежи. Учените са провели контролирани експерименти, където „езиковите модели“ получават дълго време кратки, ангажиращи, „лесни“ за консумация постове. Резултатът: значително влошаване на способността им за разсъждение, разбиране на дълъг контекст, а също и на етична последователност. Моделите започват да „прескачат мислите“ – като не изпълняват пълни логически вериги, а само част от тях.

Дори след преобучение с по-добри данни, те не се връщат напълно в логичната реалност. Това означава, че щетата не е само временна — има „допълнителен ефект“ в начина, по който те мислят (или симулират мисъл). За мен това е ясен знак: точно както човек трябва да пази ума си от „инфо-токсичност“, така и AI трябва да има своя „диета“, своя „когнитивна хигиена“. Нашата роля — на психолози, терапевти, хора, които общуват с AI — е да помогнем да се създадат модели не само стабилни, но и устойчиви.